ОБЩЕСТВЕН ДАРИТЕЛСКИ ФОНД, Стара Загора

Switch to desktop

Диана Димова пред Долап.бг: „Ние повече от всякога трябва да усилим гласа на доброто“

snimka 1Диана Димова е познато име и лице в Стара Загора. Свързваме я с първите, ранни и романтични години на Сдружение „Самаряни”, тя беше един от тримата, създали тази силна неправителствена организация в града ни. Много дейна, компетентна, активна в живота на общността – и Диана, и организацията. Сега Диана Димова е директор на Комплекс за социални услуги за деца и семейства, който предлага делегирани от Общината социални услуги. Тя е и председател на нова неправителствена организация – Фондация „Мисия Криле”, която създават заедно със съмишленици, за да подкрепят разгръщането на пълния потенциал на уязвими деца и възрастни, за да реализират постижения в различни сфери на живота.

Твоят личен опит с работата с бежанците от коя година започва? Разкажи ми първите си впечатления. Какво видя в центровете за настаняване, какво почувства?

За мен беше много неочаквано това включване. Аз никога няма да забравя една дата – 21 август 2013 г. Тогава бяха големите химически атаки в предградието Гута на сирийската столица Дамаск срещу цивилното население. На другата сутрин в социалните мрежи имаше стотици клипове с умиращи хора, включително и деца, вследствие с обгазяването с газ зарин – изключително токсично химично съединение, което е забранено с Конвенция. Субстанцията се числи към нервнопаралитичните химически бойни отровни вещества и е ползван през Втората световна война.

Бях толкова шокирана от тези новини, не можех да си представя как някой може да си позволи да причини това на друго човешко същество, беше брутално. Следях отблизо новините, много емоционално ме засегна това, което видях. Няколко седмици по-късно колеги от социалната служба в гр. Харманли ми се обадиха, че е започнало настаняването на бежанци в бившите казарми там и че има близо 150 души, които няма с какво да се хранят, в много тежко състояние са и имат нужда от помощ. Обадиха се да търсят някаква подкрепа. Това за мен беше „спусъкът”, така да се каже, да се въвлека в това приключение. Обадих се на много приятели, познати, доброволци, отидохме заедно в центъра за настаняване на бежанци. И така започна всичко. От 150 души там в началото за няколко дни те станаха 1700. Никога не ми се е налагало да помагам на 1700 човека едновременно – тотално различен свят, различна култура, липса на каквато и да е подготовка, адекватна реакция и отношение от страна на институциите и беше голямо предизвикателство.

Аз съм само един от хората, които през 2013 г. решиха да се включат и да помагат по време на бежанската криза. Доброволците са най-различни – като възраст, професия, хобита, семейство. Но всички се обединихме около това да помогнем с каквото можем – време, енергия, компетентности, ресурси. Не можехме да стоим като останалите, които само коментират в социалните мрежи какво става. Трябваше да направим нещо на практика. И имахме уникалния шанс това да се случи. Преживяхме заедно много силни емоции покрай хуманитарната ни работа. С доброволците сме стояли например в дъжда да раздаваме събрани дарения, в продължение на близо 9 часа без почивка при минус 10-минус 15 градуса температура навън. Вземахме си отпуск от работните си места, за да помагаме на институциите при регистрациите на външни адреси. Имахме периоди, когато телефоните ни звъняха денонощно. Беше много изтощително, но и същевременно много зареждащо, осъзнавайки огромната нужда и това, че можем да сме полезни с нещо малко.

Спомням си ясно, че в първите седмици на есента на 2013 г. около 500 човека бежанци се оказа, че трябва да живеят при минусови температури, нямаха право да излизат от лагера, само двама души от тях бяха допускани да пазаруват под охрана от местния магазин и да дават на другите. Имаше много бременни жени и малки деца, които нямаха елементарни условия за живот. Беше нещо, което никога през живота си не съм виждала преди, въпреки че имам богат опит на терен през последните близо 20 г. в работа с изолирани общности. Никога няма да забравя очите на тези хора, в които имаше отчаяние и зов за помощ. Липсата на каквато и да е подготовка на институциите и желание за човешка солидарност от страна на обикновените хора ме порази. Не можех да повярвам, че човек е въможно да остане безразличен, гледайки страданието на толкова много деца и възрастни, които са близо до неговия дом. Страшно много ми даде този период оттогава досега, четири години активно помагах в регистрационно-приемателните центрове в Харманли (най-вече), в с. Баня, Новозагорско, в Пъстрогор – те са близо, в нашия регион и ни е удобно пътуването дотам.

По процедура след като получат статут, бежанците от центъра трябва да напуснат до 14 дни лагера и да се установят на външен адрес – при условие, че не знаят език и нямат никакви средства. Имаше период, в който около 300 човека бяха на външни адреси в старозагорски регион и сме пътували до Казанлък, до Пловдив дори, да носим храни и да помагаме с каквото можем. Помагахме при регистрации, при съставяне на документи, имаше най-различни случаи – заболяване, смърт, раждания, изгубени деца, загинали родители на границата, имахме случаи на катастрофирали хора, на пребити деца от полицията по време на стълкновения, на нуждаещи се от животоспасяващи операции и какво ли още не мина през нас… Никога не можеш да останеш същият, когато се докоснеш до това страдание.

Аз по природа съм хуманитарен работник, завърших и социална работа, а характерното за нея е помагането и застъпването за човешки права. Но работата с бежанците беше нов опит за мен и като цяло все още опознавам спецификите. Не е нужно да си специалист, обаче, за да се включиш, достатъчно от чисто хуманна гледна точка е да имаш желание, да си отворен, да искаш да разбереш страданието на другия, да откликнеш, да подадеш ръка, не се иска много. Те /бежанците/ са достатъчно интелигентни хора, много от тях имат професии, имат житейски опит. Много пъти са ми казвали „Ние нямаме нужда от много от нещата, които вие правите за нас. Но никога няма да забравим вашето отношение, че ни приемате, че зачитате нашето страдание и вярвате, че можем да намерим изход от трудната ни ситуация”. Видяхме, че много от тях се справят, продължавайки живота си напред.

Не те провокирам, но като чуеш думата „бежанец” – има ли лице, образ на отделен човек, с който свързваш тази дума? Останал ли е някой в сърцето ти с личната си история?

Много са личните им истории, които остават в мен. Много от тези хора заминаха в Западна Европа, но ние поддържаме контакти. Има няколко истории, много драматични, на хора, които са загубили близките си във войната. Много бях разтърсена от историята на седемте деца, чиито родители загинаха на граничната бразда в началото на 2016 г. Като доброволци ние се грижехме година и половина за децата, заедно с институциите, докато те живееха в бежанския лагер и се намери най-доброто решение за тях, беше много драматично, много тежко… Всяка една история е човешка съдба и ако си позволиш да навлезеш в нея, виждаш толкова много емоции че не можеш да ги приемеш като хора, които само преминават…

Създаде ли приятелство с някоя жена сред бежанците, която е като теб на години, близка по разбирания?

Има няколко такива момичета и жени, които ще запомня. Една от тях се казваше Джазия, около 30-годишна, интелигентна, борбена, студентка в университета в Дамаск. Тя помагаше в бежанския лагер в Харманли и беше много активна, превеждаше за международната организация „Лекари без граници”, участваше в хуманитарните акции. Беше много колоритна личност. Определено е човек, който не мога да забравя. Тя замина за Германия, където има семейство вече.

Каква бе съдбата на седемте деца със загиналите родители?

Появи се техен близък роднина, живеещ в държава в западна Европа, който пристигна в България и премина през цялата процедура, за да получи разрешение за настойничество на децата. Това отне месеци, но завърши успешно, макар да имаше много трудности, свързани с разрешителните документи от България и страната, в която искаха да заминат заедно.

През юли ти беше на обучително посещение в Йордания по темата бежанци, разкажи какво видя там?

Обучителното посещение беше по покана на Уницеф – България, с които работя много години по различни теми. Посещението в Йордания беше свързано с менторска програма за безопасност и овластяване на подрастващи момичета, с цел превенция на насилие, основано на пола, която се финансира от Уницеф и се прилага в Сърбия и България (в бежанските лагери в София за сега). В момента сме на етап на планиране на нов локален проект, който да разшири програмата и обхване настанените бежанци в лагерите в с. Баня и гр. Харманли. Целта е да се повиши информираността им относно насилието, основано на пола и техните права и задължения в българското общество, българските обществени норми, както и да се улесни техният достъп до наличните услуги и институции, оказващи подкрепа в случаи на насилие, основано на пола. Също така, се предвижда да се подпомогнат лицата, преживели такова насилие, или които са в риск, като им се предостави директна материална, социална, психологическа подкрепа и правна помощ.

Международните организации, които работят в Йордания на място са насочили много активно усилията си в тази посока – по информиране, превенция и овластяване на момичета, млади жени и жени около темата насилие. Имат много програми, включително и терапевтични, оказват интензивна подкрепа. Голяма привилегия беше за мен, че бях поканена и участвах в това обучително пътуване, където успях да видя с очите си на практика какво се случва на първа линия, откъдето тръгват нещата.

По време на визитата посетихме локалния офис на Уницеф в столицата Аман, който ни беше централна отправна точка към институции и местни центрове в общността, където се приемат бежанци от Сирия. Видяхме много интересни дейности в центрове, където се оказва подкрепа на първа линия на пристигащите от северната граница със Сирия бежанци.

На 10 км източно от профинция Мафрак е разположен и най-големият в света бежански лагер за сирийски бежанци – „Заатари”. Това е на приблизително на 2 км от границата със Сирия. Постепенно той се е превърнал в постоянно селище, където живеят приблизително 100 000 сирийски бежанци. Открит е през 2012 г., за да приюти сирийците, избягали от насилието в продължаващата сирийска Гражданска война, която избухва през март 2011 г.

„Заатари“ постепенно се отдалечава от модела на предоставяне на услуги „отгоре надолу“, какъвто обикновено е в бежанските лагери. Вместо това, под егидата на ВКБООН, лагерът постепенно се превръща в самоконтролиращ се градски конгломерат, където бежанците получават различни форми на подкрепа и се насърчават да отговорят на собствените си нужди. Има няколко десетки хуманитарни организации, които работят на територията на лагера, болници, училища, магазини. В него живеят четири поколения, като най-малките познават само лагера като свой дом. Ocвен жypналиcти и отоpизиpани cътpyдници нo xyманитаpни оpганизации никой дpyг няма пpаво дo влиза в лагера от съображения за сигурност.

Йордания е приела по данни на ООН близо 650 000 сирийски бежанци. Властите в Аман обаче оценяват броя им на 1,3 милиона. Малко след нашето завръщане в България йорданския премиер обяви, че Йордания затваря границата със Сирия, поради нови 45 000 мирни жители потърили убежище в страната, поради ожесточените през последните дни военни действия в Южна Сирия. На йорданската армия е разпоредено освен да спрат нахлуването на нови групи бежанци, да доставят хуманитарна помощ на блокираните сирийци. Въпреки призивите на ООН към Йордания за отварянето на границите, ръководството на страната отказва с основанието, че няма повече възможност да приютява сирийци на своя територия.

Йордания е сред държавите, които поемат най-голям брой бежанци. Не е истина че всички идват насам. Както споменах над 12 млн. са напуснали Сирия, но много от тях са в пограничните държави и чакат конфликтът да приключи, а той се задълбочава все повече близо осем години. Има около 700 000 от разселените хора в по-мирните райони на Сирия, които са се върнали по родните си места. Една част от тези, които са в Европа също са се завърнали в Сирия. Много от хората наистина търсят начин да се върнат. Това не се знае, за това не се говори.

След Йордания, веднага заминах на едно обучение в Страсбург по Програма „Еразъм +”. Бяхме 48 човека от 14 държави, темата беше свързана с интеграията на мигранти и бежанци. Бяха хора от Тунис, Мароко до Германия, Австрия – от целия поток – от държавите, от които тръгват бежанците, от транзитните държави, от държавите, които ги приемат. Коментирахме актуалните политики, всичко което се случва, беше изключително интересно и полезно. Новите тенценции са Европа да затяга повече контрола на външните си граници и да инвестира повече в т.нар. hotspot-ове – горещи точки, с временни центрове в държавите, близки до района на конфликт, с цел да се овладее потока, тъй като не може да се справи с този огромен обем от хора. В момента вървят по-интензивно и преговори за подписване на споразумения с държавите членки за разселване ипрелокация на бежанци.

Освен това, знаете какво се случва в момента. Народното събрание забрани на правителството да сключва двустранни договори с други държави за прием на бежанци. Министерският съвет трябва да представи в парламента позиция за общо решение на ЕС по мигрантската криза, а до 30 септември да предложи реформа на т.нар. Дъблински регламент. Според него молбата за убежище трябва да се разглежда от властите на страната, в която първо е влязъл бежанецът.
Това е задължително по всички клаузи, които ние имаме с ЕС. Един от последните случаи – премиерът обяви че е получил официално писмо от италианския си колега Джузепе Конте, в което е постъпило искане за релокация на мигранти от кораб към България, на което той е отказал. България отказва по всякакъв начин да изпълнява своите ангажименти за връщане по Дъблинското споразумение на бежанци, които са регистрирани тук, а са отишли в Западна Европа и релокация на други.

Има доста несъгласия между страните от ЕС по проблема с бежанците. Има такива страни като Унгария, като някои от бившите социалистически страни – те са настроени, с много негативни и дискриминативни нагласи към бежанците и се затварят все повече. А към тези, които са по-отворените спрямо бежанците като Швеция, Австрия, Германия, Франция се насочва основният поток. Към Франция най-вече отиват мигранти и бежанци от бившите й колонии. Другото което разбрах, и за мен беше ново също е, различният брой на хората, загиващи всеки ден в Средиземно море. Според колегите от северноафриканските държави той е различен от това, което се обявява в медиите. На обучението колегите от Тунис говориха за този проблем, а те работят с много международни организации. Според неофициални данни от началото на годината досега повече от 3000 човека са загубили живота си в опит да преминат Средиземно море. Тази информация не се представя в медиите в пълнота и много от данните се пренебрегват, а проблемът е катастрофален – в търсенето на живот и спасение колко хора губят буквално живота си.

Друго, което ми беше много интересно беше свързано със ситуацията в съседна Турция. Колегите от там разказаха, че в момента имат над 3 млн. сирийски бежанци, заради които правителството на Турция получава милиарди от ЕС – да ги удържи на тази територия и да не отидат в ЕС. Ердоган, поради разклатената си позиция в момента, е ускорил процедурата за получаване на турско гражданство и сирийските бежанци имат облекчени процедури да го направят. Може сами да се досетим какви са мотивите за това. А същевременно хиляди хора от интелигенцията на Турция, това казаха колегите на срещата, напускат страната и искат политическо убежище в западните държави. И получават такова, защото има жестока саморазправа с интелигенцията и с хората с различно мнение в страната им. Това е парадоксално, защото спрямо собствения си народ Ердоган извършва геноцид като ги прогонва и те търсят убежище на политическа основа навън, а дава по най-бързия начин убежище и гражданство на хора от друга народност.

При нас сега е затишие по темата бежанци, не се случва нищо май, медиите не пишат…

Вълнува ги, когато има интрига, която да вдигне тиражите им. С всякакви теми го правят. Това, което е в полезрението на медиите има своята причина – може да е политическа поръчка, някакъв скандал, нещо жълто, но това не е истинският дневния ред на обществото, това е голямото разминаване.

В момента не се вълнуват от темата бежанци, понеже бежанският поток се е пренасочил към други маршрути до Западна Европа, които не пресичат България. Единият от новите маршрути по данни на директора на Фронтекс е през Албания. Няма натиск по южната ни граница. Но нещата не са никак розови по отношение на бежанската криза, не е ясно как ще се развият в бъдеще, тъй като продължава да липсва консенсус между държавите от ЕС какво би следвало да правят с пристигащите бежанци и мигранти от Близкия изток и Африка. В световен мащаб те са над 68 млн. вече и се нуждаят от специални мерки за закрила. Различни прогнози и изследвания сочат, че поради глобалното затопляне следващите 50 години ще доведе до нови 60 млн. „климатични бежанци” от южните части на планетата, които ще потърсят убежище на север. И аз нямам идея какво ще правят страните на север. Средата става мултикултура, транспортните връзки и границите имат друго разбиране от това, което е било преди 20-30 години и няма как да си затваряш очите и да казваш „Тези не ги искаме.” Това, което се случва някъде по света, дава отражение и върху собствения ти живот – искаш или не искаш то те засяга. Ако се наложи да живееш с тези хора, въпросът е да намериш баланса, да има мир и хората да се чувстват добре, всички да имат възможности за благополучие.

Нас зимата все ни изненадва, та камо ли бежанци. Правителството реагира както може, а неправителствените организации? Те успяха ли да се включат адекватно, какво е твоето мнение?

Една малка част от неправителствения сектор реагираха навреме и адекватно. А много колеги, с които дълги години работим по социални и хуманитарни теми, ми отказаха категорично помощ. Това бяха най-тежките първоначалните години 2013-2014та, до средата на 2015 г., когато буквално трябваше да се спрасяват хора, сред които много уязвими – малки деца, бременни жени, хора с увреждания. Често чувах репликите „Ние не можем да се включим, разбери ни, ако го направим, ще ни спрат финансирането по еди коя си програма, хората в града ще се настроят срещу нас”.

Гражданските организации би трябвало да са гласът на страдащите, на най-онеправданите. Ако ти изгубиш това усещане – за твоята истинска роля в това общество, трябва сериозно да се замислиш къде изобщо е твоето място и с какви мотиви работиш. Независимо управляващите какво казват и каква е цената. А понякога цената е твърде висока и може да ти коства много и в личен план. Не мислете, че на нас ни е приятно или забавно да получаваме всеки ден заплахи и всякакви нелепости да се пишат срещу нас – че сме заселвали бежанци, че сме вземали пари за това, да кълнат децата ни във Фейсбук, да ни нападат по улицата… И това е само малка част от това, което се случва реално. Много колеги не искат да понесат тази отговорност. Понякога е много важно в такива моменти да се удари чертата и да се види кой от коя страна е. Защото много казват „Ние се борим за доброто, ние правим хубави неща.”, но в момент на криза, точно в момент, когато трябва категоричност на позицията, някак си се губиш или криеш. Не може да си конформист в такъв момент, не може да се слееш стълпата, трябва да имаш цвят, твоята роля е такава. Ако замълчиш, ставаш съучастник. Ние повече от всякога трябва да усилим гласа на доброто, тъй като злото крещи твърде силно.

Текстът е публикуван в dolap.bg

Интервю на Уляна Кьосева

Снимките са от личния архив на Диана Димова

GFCF LOGO RGB

 

Материалът е изготвен с подкрепата на Глобалния фонд за обществените фондации

Copyright © 2011 Обществен дарителски фонд - Стара Загора. Всички права запазени. Сайтът е обновен по проект „Институционално укрепване на Обществен дарителски фонд – Стара Загора”, финансиран от Фондация “Работилница за граждански инициативи” по програма „Развитие на обществените фондации в България (юли 2011 – юни 2013) с финансовата подкрепа на фондация „Чарлз Стюарт Мот”.

Top Desktop version