ОБЩЕСТВЕН ДАРИТЕЛСКИ ФОНД, Стара Загора

Switch to desktop

Райна Димитрова пред dolap.bg - Хуманност е гранде дума, а може да бъде малко действие

Райна 4Райна Димитрова е  пътешественик между езици и култури, специалист по комуникация, създател на „Книжарница в Куфар“ и ArtAria. Тя е тип „мислеща тръстика“ – умна, интелигентна, чувствителна. Безкрайно близка и земна за общуване. Един разкошен млад човек в Стара Загора. От тези, които със своя ум и доброта променят света. Преди немного години Райна Димитрова и група доброволци от Стара Загора активно помагаха в центровете за настаняване на бежанци у нас. Защо един съвсем млад човек ще го прави, какви са мотивите му, какво е преживяла като емоции там– разговаряме с Райна в това интервю.

Райне, дано не те притеснявам по някакъв начин с темата …

Не, просто…Иска ми се да кажа хубави и смислени неща, които да имат и някакъв положителен отзвук…Затова малко се притесних от нашата среща. Питах се „Ще успея ли да кажа всичко важно и то по начина, по който ми се иска?”

Ами ако говориш така, както красиво и умно пишеш, ще успееш…

Надявам се…

Разкажи ми за твоя опит като доброволец, който веднага се включи в кампанията за по-добър живот на бежанците, настанени в центровете в България, ти беше там още в началото.

Започнах дейност всъщност малко като продължение на дейността на тази Доброволческа група, която се оформи тогава в София – „Приятели на бежанците”. Това беше още съвсем в началото, още когато се оказа, че нашата държава няма никаква готовност да посрещне бежанците – хората, които бяха тръгнали насам. Когато беше буквално хуманитарна криза  в Харманли. Тогава първо да се свързах с хора, които смятах, че биха искали да се включат като доброволци. Организирахме се на местно ниво, така че да събираме и помощи и направихме първите контакти с двата центъра за настаняване – в Баня и в Харманли. Събрахме се една немалка група, едно постоянно ядро от 7-8 човека, които постоянно си общувахме  в Стара Загора и помагахме в центровете, това бе 2013 г.

Още ли се търсите, сега има ли нужда от помощта ви?

Сега има известен спад на някои нужди, а и в момента няма толкова много хора, които да идват в България като цяло и в нашия регион конкретно. От една страна хуманитарните нужди отпаднаха – това беше едно от първите задачи, с които се заеха държавните институции. Но така или иначе причината да няма в момента голяма нужда от нашата работа е, че голяма част от хората в центровете за настаняване тогава, заминаха за Западна Европа. Почти никой не остана тук. Хората  все пак направиха опити да останат – имаше и такива, дори в Стара Загора, а в София има останали, там има повече възможности за реализация. Може би тези, които останаха, ще имат нужда от подкрепа понякога, но в никакъв случай тя няма да е тази, която беше в началото. В Стара Загора не остана никой, всички заминаха…

Когато за първи път посети Център за настаняване на бежанци, какво изпита, стъписващо ли беше за теб?

Стъписващо да, но вероятно всеки би се е впечатлил от различни неща. По някаква случайност  Центъра за настаняване в Баня бях видяла една година преди това, случайно бях минала оттам, дори не знаех, че има такъв Център, той е от старите, не е новосъздаден. И е най-малкият в България, с най-малък капацитет.

Това,което ме шокира, когато отидох, бе…че времето е спряло. Хората чакат. И нищо не се случва. Дори не мога да го опиша с думи, но е много, много стъписващо усещане за мен. Ето, в нормалния живот, той, животът, кипи по някакъв начин.  Усеща се като енергия. А в Центъра за настаняване в Баня всичко все едно бе спряло, животът бе спрял. Усещането е страшно безнадеждно. Първата година ходих там  доста редовно. Постепенно посещенията се разредиха, според нуждите на хората. Имаше момент, когато Центърът беше в ремонт и беше празен. Имаше моменти, когато беше препълнен. За мен лично бе някак си нечовешко това, което се случва там. Обръщаше се внимание не на човека, а на битовизмите и то по един доста особен начин. Имаше случка, която истински ме шокира. Бяха дарени много перални, за да могат хората да се обслужват, а пералните бяха заключени , за да не ги счупят. И това се причиняваше на хора, които в случая са безкрайно обезвластени спрямо собствената си съдба – до степен чак дрехите си да не могат да изперат, нито да си сготвят, нито да свършат елементарна битова дейност. И какво им оставаше? Да стоят и да чакат…

Имаше доста враждебни материали в медиите тогава – за ниската битова култура на хората в центровете, за пораженията, които правят…Медиите сякаш нагнетяваха ситуацията,  съгласна ли си с мен?

Да, и тогава и до ден днешен малко са медиите които пишат и обръщат внимание на тези въпроси по друг начин. Нямам предвид, не е нужно да се приеме еднозначно и да се сложи някакъв етикет  – нито в едната, нито в другата посока. Но все пак, когато това се случваше, посоката на отношение и изразяване беше безкрайно негативна. Думите, които се използваха за тези хора ги правеха да изглеждат не-хора, не-човеци. Това е престъпление. Това е език на омразата. А при нас той тръгна от медиите. Но по-важното е, че беше и в Парламента, той тръгна от партиите, които са на власт , и които не са на власт. Това е доста притеснително.

Имаше ли хора от центровете, които живяха в Стара Загора?

Имаше, да. Едни от първите хора, с които се запознах, бяха четирима студенти от Сирия. Единият бе студент по археология , имаше един скулптор и другите две момчета бяха,студенти по история. Те искаха да продължат образованието си, правеха няколко опита да е в България, но в крайна сметка останаха тук 6 месеца . Около месец и половина ни беше невъзможно да им намерим квартира дори, камо ли нещо повече, никой не искаше да им даде жилище под наем. Те имаха моята помощ, имаха подкрепата и на групата в Стара Загора , но отношението на останалите към тях беше безкрайно негативно, имаше огромен страх у хората тук – какво ще се случи, какви са тези хора, огромно недоверие. В крайна сметка не успяха по никакъв начин да се реализират  извън това, че помагаха на следващите, идващи в центровете, да се адаптират. И понеже имаха доста добър английски , се включваха като преводачи в Центъра . В крайна сметка и те заминаха за Западна Европа. Студентът по археология Джабар сега живее в Германия, в Кьолн и работи за Историческия музей там. Научи немски на третия месец , написа книга на немски. Преди 2 седмици той беше споделил пост във Фейсбук, в който разказваше как е отишъл на някакви разкопки в центъра на Кьолн и как будни граждани са сигнализирали полицията /понеже е различен на външен вид/ за неговото присъствие на обекта и как е бил арестуван за заплаха от тероризъм , защото са припознали в него терорист. В такива ситуации може би изглежда, че положението там е много подобно  на това тук – да,  и в Западна Европа се случват такива неща, и там имаше вълна от страх  и какво ли не, но все пак разликите са огромни.  И най-голямата разлика е, че Джабар днес може да работи в този музей  и да се реализира по един абсолютно нормален начин. Докато в България това нямаше как да се случи в момента, в който той беше тук.

Нямам идея как става, но сякаш обществото ни има рефлекс да отхвърля различните, не знам какво е това, някакъв вид арийски екстремизъм. Ние тук сме „чиста” раса, нямаме много различни на вид хора…

Много дълго време беше забранено да има различни. Тук не говоря само за произход и етнос. Това, което научих от всички тези години и опит е доста тъжно и то е че в нашето общество най-много уязвяваме най-уязвимите хора, най-маргинализираните. Първо тях нападаме. Това е много, много тъжно. Вместо в такива моменти да потърсим човека в себе си, става обратното.

Ти си светъл човек, а си говорим за тъжни неща. Кой е светлият лъч за теб в гъстата гора на проблемите, за които става дума в това интервю?

Много светли лъчи има, разбира се. Голямо откритие за мен беше да видя и усетя в Центъра, че независимо от обстоятелствата, независимо какво си загубил, независимо къде си в момента –  винаги можеш да имаш повод да се смееш. И това беше прекрасно, защото виждаш, че за хората, преживели такава огромна загуба – на цялото си минало, на езика, на културата си – въпреки това животът за тях по някакъв начин продължава. И децата имат нужда и се смеят, играят…

Идвала ли е Фрида, дъщеричката ти , с теб в Центъра за настаняване на бежанци?

Да, тя постоянно идваше с мен. Хората там и казваха „Ноно” /ударението е на последното „о”, бел.ред./, което на жаргон означава „бебе”.

Райне, хуманност все пак е „гранде” дума, какъв бе личният ти мотив да се занимаваш доброволно в онези години с помощ за настанените в центрове бежанци? Имаш такъв личен мотив, нали?

Хуманност е гранде дума, а може да бъде малко действие. Хуманност може да бъде – да не подминеш, да реагираш. Да внесеш доза нормалност в ситуация, в която тя липсва. Живяла съм много години в чужбина – във Франция. Учих там във времето, в което имаше много лошо отношение към българите, много негативна нагласа, това беше 2000 г. В Ница, България се свързваше с проституция и никой не вярваше, че сме студенти. Беше много трудно да започнеш работа, да намериш квартира. Когато си в тази роля имаш да се доказваш всеки ден, а това е много изморително.

Когато започнаха да търсят убежище в България, първоначално си мислих, че хората ще реагират с разбиране и подкрепа. Тъкмо защото много българи имат или са имали емигрантски опит. Налагало им се е да си търсят мястото в нова държава и знаят колко трудно е това. Оказа се, че грешах. В моето обкръжение най-остро реагираха хората, които в момента живеят в чужбина.

Явно като общество имаме да извървим доста дълъг път по преодоляване на собствените ни болки от това, че огромна част от населението на България живее другаде.

 

Текстът е публикуван в dolap.bg

Разговора води: Уляна Кьосева

GFCF LOGO RGB

 

Материалът е изготвен с подкрепата на Глобалния фонд за обществените фондации

Copyright © 2011 Обществен дарителски фонд - Стара Загора. Всички права запазени. Сайтът е обновен по проект „Институционално укрепване на Обществен дарителски фонд – Стара Загора”, финансиран от Фондация “Работилница за граждански инициативи” по програма „Развитие на обществените фондации в България (юли 2011 – юни 2013) с финансовата подкрепа на фондация „Чарлз Стюарт Мот”.

Top Desktop version